Кръводаряването е хуманен, безвъзмезден акт на милосърдие и човешка солидарност към всеки, който страда от тежко заболяване или е пострадал при инцидент. Още от древността хората проявявали нескрит интерес към кръвта, но едва през XVIII век за първи път се осъществява кръвопреливане.
Началото е белязано с откритието на Уилям Харви на законите на кръвообращението при хората и животните. Характерно за първия етап от историята на кръводаряването е кръвопускането. То се прилагало масово като лечение, най-вече при психично болни. При загубата на кръв хората губят енергия, сила, а понякога и съзнание. Онези, които са го практикували, са били на мнение, че така от тялото изтича злото, т.е. болестта. Първите истински опити за кръвопреливане са от животно на животно. Извършвало се е директно с тръбичка, завършваща в двете страни с игла. Опитът завършвал със смъртта на “кръводарителя”. По-късно започнали опити за преливане на кръв от животно на човек. Първоначално те били счетени за “обнадеждаващи”, но по-късно смъртните случаи и при тях зачестили. Същото се отнася и до смелите опити за преливане от човек на човек. Вследствие на това в сила влиза Закон за забрана на “подобни действия”, стриктно спазван до XIX век. Вторият период в тази област започва в началото на XX век, когато кръвопреливането бележи подем. През 1901 г. Карл Ландщайнер открива кръвните групи А, B, 0, а по-късно и AB.
Първият кръводарителски център в България е създаден през 1933 г. под ръководството на Г. Капитанов, а първата организация на кръводарителите е дело на П. Алтънков през 1940 г. Главна дирекция на народното здраве организира първия курс по кръвопреливане за началниците на хирургични отделения при държавните болници, а през 1940 г. са публикувани първите правилници за кръводаряване и кръвопреливане у нас.
През 1946 г. е създадена военна станция по кръвопреливане, организирана от Медицинската служба на III Украински фронт, която преминава към Министерството на народното здраве под името “Областен институт по кръвопреливане”. Две години по-късно функциите на този институт се разширяват и се създава “Научно-изследователски институт по хематология и кръвопреливане” (НИИХК).
На 1 април 1958 г. от НИИХК се отделят производственото и поликлиничното отделение, като се оформя “Градска станция по кръвопреливане” (ГСК). Станцията е пряко подчинена на отдел “Народно здраве” към Софийски градски народен съвет (СГНС). В ГСК се създават отделение за лиофилизирани биопрепарати, изосерологична и бактериологична лаборатории. За изпълняващ длъжността главен лекар на новосъздадената ГСК е назначен д-р Стефан Мечкарски. Той заема тази длъжност до септември 1958 г., а след това – до март 1959 г. станцията се ръководи от зам. главният лекар д-р Мария Василева.
През 1958 г. в България е поставено началото на безвъзмездното кръводаряване. По инициатива на ГСК се организира първата акция за безвъзмездно даряване на кръв, в която се включват само доскоро платените кръводарители.
На 8 февруари 1959 г. в завод “Ворошилов” се провежда и първото организирано безвъзмездно кръводаряване. То се провежда под егидата на БЧК, здравните работници и обществените организации.
През март 1959 г. ГСК се отделя от НИХК. Главни лекари по това време са д-р Петър Кръндев, д-р Красим Петров и д-р Марин Попов. Със заповед на Министерството на народното здраве № 7238 от 25.12.1973 г. Градската станция по кръвопреливане в София се интегрира функционално с НИХК и се преименува в Републикански център по кръвопреливане и хематология (РЦКХ), като остава самостоятелна в кадрово и финансово отношение юридическа единица на подчинение на Отдел “Народно здраве” към СГНС. Главни лекари в периода 1968–1996 г. са д-р Рашо Рашков и д-р П. Вътковски.