На 1 април 1958 г. от “Научно-изследователски институт по хематология и кръвопреливане” (НИИХК) се отделят производственото и поликлиничното отделение, като се оформя „Градска станция по кръвопреливане“ (ГСК). Станцията е пряко подчинена на отдел „Народно здраве“ към Софийски градски народен съвет (СГНС). В ГСК се създават отделение за лиофилизирани биопрепарати, изосерологична и бактериологична лаборатории. За изпълняващ длъжността главен лекар на новосъздадената ГСК е назначен д-р Стефан Мечкарски. Той заема тази длъжност до септември 1958 г., а след това до март 1959 г. станцията се ръководи от заместник главният лекар д-р Мария Василева.
През 1958 г. в България е поставено началото на безвъзмездното кръводаряване. По инициатива на ГСК се организира и първата акция за безвъзмездно даряване на кръв, в която се включват само доскоро платените кръводарители. На 8 февруари 1959 г. в завод „Ворошилов“ се провежда и първото организирано безвъзмездно кръводаряване. То се провежда под егидата на БЧК, здравните работници и обществените организации.
През месец март 1959 г. ГСК се отделя от НИХК. Главни лекари по това време са д-р Петър Кръндев, д-р Красим Петров и д-р Марин Попов. Със заповед № 7238 от 25.12.1973 г. на МНЗ, Градската станция по кръвопреливане в София се интегрира функционално с НИХК и се преименува в Републикански център по кръвопреливане и хематология (РЦКХ), като остава самостоятелна в кадрово и финансово отношение юридическа единица на подчинение на Отдел „Народно здраве“ към СГНС. Главни лекари в периода 1968–1996 г. са д-р Рашо Рашков и д-р П. Вътковски.
С постановление на Министерски съвет № 53 от 18.03.1996 г., касаещо структурните промени в системата на здравеопазването, Националният център по клинична и трансфузионна хематология към Министерство на здравеопазването и Републиканският център по кръвопреливане и хематология към Столична община се преобразуват в Национален център по хематология и трансфузиология (НЦХТ).
Съгласно Закона за лечебните заведения, центърът е обявен за юридическо лице на бюджетна издръжка за специфичните си дейности със седалище в София и пряко подчинено на здравното министерство. Директор на НЦХТ в периода 1996–2000 г. е доц. д-р Данаила Аврамова.
С постановление на Министерски съвет № 32 от 22.02.2008 г. НЦХТ се преобразува в Национален център по трансфузионна хематология (НЦТХ) и Специализирана болница за активно лечение на хематологични заболявания (СБАЛХЗ). Центърът става част от структурата на Министерството на здравеопазването. В него се формулира, разработва и предлага националната политика в областта на трансфузионната хематология.
В изпълнение на компонент № 4 – „Хемотрансфузиология“, от проекта на Министерство на здравеопазването за преструктуриране на здравния сектор, финансиран от Световната банка, от края на 2000 г. Трансфузионният блок на НЦХТ (сегашен Национален център по трансфузионна хематология) е разположен в реконструираната и обновена сграда на бившата АГ- болница „Майчин дом“ на ул. „Братя Миладинови“ № 112. Статутът на сградата към 1996 г. е публично-общинска собственост, предоставена за безвъзмездно ползване от страна на Министерството на здравеопазването. Преустройството на сградата е съобразено с технологичния процес. Разположението на отделните функционални единици на НЦТХ позволява да се ограничи до минимум кръстосването на потока от кръводарители, персонал и служители на други здравни заведения. Материалната база на центъра е съобразена с всички изисквания на стандартите на Европейския съюз за такъв вид лечебни заведения. Също в изпълнение на компонент № 4 – „Хемотрансфузиология“, от проекта на МЗ за преструктуриране на здравния сектор на НЦТХ е осигурено съвременно лабораторно и производствено оборудване, хардуер и софтуер, офис-обзавеждане, транспортни средства. Производствената и диагностична апаратура са съвременни и позволяват максимално автоматизиране на процесите.
През 2007–2008 г. в изпълнение на националната стратегия „Безопасна кръв“ е разработен и изпълнен проект за допълнително технологично оборудване на Центровете за трансфузионна хематология и на ОТХ (отделенията по трансфузионна хематология) към областните многопрофилни болници по проект на Министерство на здравеопазването „Реформа в здравния сектор“, финансиран също от Световната банка.
През 2008 г. на НЦТХ е присъдена акредитационна оценка от Министъра на здравеопазването. Тя е „отлична“ с пет звезди за цялостната дейност и е за срок от пет години. Оценката на „Възможностите за обучение на студенти и специализанти“ също е „отлична“ с пет звезди, за срок от пет години.
Териториалният обхват на дейност на центъра обхваща цяла Западна България – областите София, Благоевград, Перник, Кюстендил, Видин, Враца, Монтана.
История на кръводаряването
Кръводаряването е хуманен, безвъзмезден акт на милосърдие и човешка солидарност към всеки, който страда от тежко заболяване или е пострадал при инцидент. Още от древността хората проявявали нескрит интерес към кръвта, но едва през XVIII век за първи път се осъществява кръвопреливане.
Началото е белязано с откритието на Уилям Харви на законите на кръвообращението при хората и животните. Характерно за първия етап от историята на кръводаряването е кръвопускането. То се прилагало масово като лечение, най-вече при психично болни. При загубата на кръв хората губят енергия, сила, а понякога и съзнание. Онези, които са го практикували, са били на мнение, че така от тялото изтича злото, т.е. болестта. Първите истински опити за кръвопреливане са от животно на животно. Извършвало се е директно с тръбичка, завършваща в двете страни с игла. Опитът завършвал със смъртта на “кръводарителя”. По-късно започнали опити за преливане на кръв от животно на човек. Първоначално те били счетени за “обнадеждаващи”, но по-късно смъртните случаи и при тях зачестили. Същото се отнася и до смелите опити за преливане от човек на човек. Вследствие на това в сила влиза Закон за забрана на “подобни действия”, стриктно спазван до XIX век. Вторият период в тази област започва в началото на XX век, когато кръвопреливането бележи подем. През 1901 г. Карл Ландщайнер открива кръвните групи А, B, 0, а по-късно и AB.
Първият кръводарителски център в България е създаден през 1933 г. под ръководството на Г. Капитанов, а първата организация на кръводарителите е дело на П. Алтънков през 1940 г. Главна дирекция на народното здраве организира първия курс по кръвопреливане за началниците на хирургични отделения при държавните болници, а през 1940 г. са публикувани първите правилници за кръводаряване и кръвопреливане у нас.
През 1946 г. е създадена военна станция по кръвопреливане, организирана от Медицинската служба на III Украински фронт, която преминава към Министерството на народното здраве под името “Областен институт по кръвопреливане”. Две години по-късно функциите на този институт се разширяват и се създава “Научно-изследователски институт по хематология и кръвопреливане” (НИИХК).
На 1 април 1958 г. от НИИХК се отделят производственото и поликлиничното отделение, като се оформя “Градска станция по кръвопреливане” (ГСК). Станцията е пряко подчинена на отдел “Народно здраве” към Софийски градски народен съвет (СГНС). В ГСК се създават отделение за лиофилизирани биопрепарати, изосерологична и бактериологична лаборатории. За изпълняващ длъжността главен лекар на новосъздадената ГСК е назначен д-р Стефан Мечкарски. Той заема тази длъжност до септември 1958 г., а след това – до март 1959 г. станцията се ръководи от зам. главният лекар д-р Мария Василева.
През 1958 г. в България е поставено началото на безвъзмездното кръводаряване. По инициатива на ГСК се организира първата акция за безвъзмездно даряване на кръв, в която се включват само доскоро платените кръводарители.
На 8 февруари 1959 г. в завод “Ворошилов” се провежда и първото организирано безвъзмездно кръводаряване. То се провежда под егидата на БЧК, здравните работници и обществените организации.
През март 1959 г. ГСК се отделя от НИХК. Главни лекари по това време са д-р Петър Кръндев, д-р Красим Петров и д-р Марин Попов. Със заповед на Министерството на народното здраве № 7238 от 25.12.1973 г. Градската станция по кръвопреливане в София се интегрира функционално с НИХК и се преименува в Републикански център по кръвопреливане и хематология (РЦКХ), като остава самостоятелна в кадрово и финансово отношение юридическа единица на подчинение на Отдел “Народно здраве” към СГНС. Главни лекари в периода 1968–1996 г. са д-р Рашо Рашков и д-р П. Вътковски.