Никога няма да знам
кога точно си бил на ръба.
Дали е било сутрин,
когато прозорецът още е бил запотен,
или нощем,
когато болничните лампи
светят по-силно от мислите.
Никога няма да знам
как си се страхувал.
Но знам,
че страхът има пулс.
И че понякога той спира —
не за да свърши,
а за да изчака
някой друг
да продължи вместо него.
Казват, че кръвта е еднаква.
Че няма значение чия е.
Но това не е вярно.
Всяка капка носи
нечие „утре“,
нечие „още малко“,
нечие „остани“.
Аз съм на петдесет —
още броя дните си
с „първо“,
със страх
и с покой.
Разбрах, че любовта
не е само подадена ръка,
а тишината,
която остава
и не си тръгва.
Една капка е нищо.
И всичко — за някого.
Един малък жест,
а животът — цял.
Тя шепне на тялото:
„Моля те, бъди“,
дори когато вече боли.
Мисля за теб
сред лица без следа,
в шумна тълпа,
в тиха нощ,
в града.
Може би си близо.
Може би — не.
И дишаш
с нещо,
дошло от мен.
Не снимка.
Не дума.
Не клетва.
Не знак.
Ни свързва
един невидим път.
Един общ ритъм.
Един миг,
в който животът
избира да бъде.
Това е любов —
без име,
без глас,
без „благодаря“,
без очакване.
Любов,
която просто тече
и казва
само едно:
„Живей.“
А ако усетиш,
че утрото идва,
че въздухът
спира да бъде обида,
че светът
не тежи като камък —
това е тя.
Кръвта.
Любовта.
И пътят нататък.
Моля гласувайте и споделете, всеки глас и споделяне се отчита при класиране за наградата на публиката : 
(5 votes, average: 3,40 out of 5)
Loading...