В една светла стая, без празничен вид,
часовникът диша на равни части.
Един сяда кротко. Друг чака живот.
Между тях – белота и пластмаса.

Една ръка ляга. Не трябват въпроси.
Няма сцена, нито нужда от име.
Една вена свършва. Друга започва –
жест по-голям от видимото.

Навън продължава обикновеният ден,
хората бързат със своите драми,
а в стаята някой отново живее,
без да знае кого да запомни.

Разписва се нечие чуждо спасение,
по тънките вени светулки вървят. Дарената кръв остава върху времето
като автограф на самия живот.

Моля гласувайте и споделете, всеки глас и споделяне се отчита при класиране за наградата на публиката : (4 votes, average: 3,75 out of 5)

Loading...